“Политика на едно дете в Китай – демографски последици”

Резюме:

От 1979 година насам в Китай е в сила строг закон за семейното планиране, който позволява на семействата да имат само по едно дете, с някои изключения. Понастоящем китайското ръководство въвежда допълнителни облекчения. Целта на дадения материал е да се изследва  историята на политиката на едно дете, текущият дисбаланс между половете и възрастовата демографска промяна, които се очакват в бъдеще. Икономическият преход  на Китай ще продължи да оказва влияние върху раждаемостта и демографската ситуация в страната.

Ключови термини

Китай, Мао Дзъдун, политика на „Едно дете”, демографски последици, застаряващо население

 

Въведение         

Във второто десетилетие на XXI в. в Китай възниква проблем, който на пръв поглед може да изглежда абсурден за най-многолюдната страна в света с население от 1 355 692 576 (Към юли 2014 г.), провеждаща съвсем доскоро политика на изключително строги ограничения на раждаемостта, изразена чрез курса „едно семейство – едно дете”.

Китай прилага политиката „едно семейство – едно дете” от 1979 година. Тя бе въведена като крайна и неотложна мярка за предотвратяване демографската катастрофа, надвиснала над страната: в средата на 70-те години населението на Китай достигна 900 милиона (и продължаваше да се увеличава), а според водещи китайски икономисти ресурсите на Китай предполагат население 700-800 милиона (границата 1,6 милиарда е фатална, след нея населението става нежизнеспособно).

  1. Демографският проблем на Китай

Когато Мао Дзъдун идва на власт през 1949 година, Китай е полуфеодална страна с примитивно селско стопанство и неразвита промишленост. Лозунгът, който той издига (,децата са цветята на живота”), е хуманистичен по звучене, но е детерминиран от обективните потребности за евтина работна ръка. Подобряването на санитарните условия и медицинското обслужване водят до бум на раждаемостта. След цяло столетие войни, болести и социални вълнения на вълната от новородени се гледа като на явление със силно положително влияние върху икономиката. „Дори и населението на Китай да се умножи многократно, страната е в състояние да намери решение – то е в производството – обявява лидерът Мао Дзъдун през 1949 г. – От всички ресурси на света хората са най-ценният”. В допълнение към тези призиви комунистическото правителство въвежда забрана на вноса на контрацептиви.

Не след дълго държавата започва да изпитва затруднения в изхранването на непрекъснато увеличаващото се население в страната. Опитите на властите да проведат кампания за контрол над раждаемостта обаче бързо биват изместени от идеята на Мао да превърне Китай в индустриализирана държава. „По-многоброен народ означава повече сила” – гласят комунистическите лозунги. – Енергията на 600 млн. свободни китайци е десетки пъти по-силна от атомна експлозия” (“Китай: От политика за едно дете към демографска криза”, http://novinar.bg/news/kitaj-ot-politika-za-edno-dete-kam-demografska-kriza_MzAxODsxNg==.html, 07 август, 2009).

Така, с пронатанистичната политика на Мао Дзъдун, се залагат предпоставките за бъдещата демографска криза. След преброяването през 1954 година Мао Дзъдун осъзнава, че увеличаването на населението трябва да бъде овладяно и, че контролът над ражданията е основното средство за неговото постигане. За тази цел през 1955 година китайското правителство пуска в ход образователната кампания „Инструкции за контрол над ражданията”. Тя продължава две години и бива първият опит за ограничаване на демографското нарастване.

През 1962 година започва втората кампания. Тя включва конкретни практически мерки: увеличаване на брачната възраст (за жените – 23 години в селата и 25 – в градовете; за мъжете – съответно, 25 и 27 години); увеличаване интервала между ражданията (минимум 4 години); намаляване броя на децата в семейството (2 – в града, 3 – в селските райони). Но и тя не дала очакваните резултати.

Третата кампания (1973 година) също не е достатъчно ефективна, а демографският проблем се усложнява (Бъчева, С., „Китай: единственото дете в семейството (националните особености на едно световно явление”, Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Факултет по педагогика, Т. 101, 2008, с. 27-28).

В резултат на дисбаланса между числеността на населението и хранителните запаси през 1962 г. 30 млн. души намират смъртта си. След кампания на властите за ограничаване на раждаемостта прирастът спада наполовина от 1970 до 1976 г. Скоро обаче нещата отново излизат извън контрол и през 1979 г. е представено предложението китайците от най-големия етнос – хан, да имат право на само едно дете („Китай: От политика за едно дете към демографска криза, http://novinar.bg/news/kitaj-ot-politika-za-edno-dete-kam-demografska-kriza_MzAxODsxNg==.html, 07 август, 2009).

Данните през последните години разкриват рязък спад на средния годишен темп на прираст на населението. За периода 2000-2010 г. този темп е 0.57%, което е под половината от средногодишния темп от 1,07%, характерен за предходното десетилетие (1990-1999). Цифрите показват, че броят на децата, които една жена в Китай в детеродна възраст може да очаква да има средно през живота си, е само 1,4. Това е далече под т.нар. коефициент на заместване, който е равен на 2,1 и който гарантира стабилизиране на населението.

Забавеният ръст се съчетава с драматично застаряване на населението. Хората над 60-годишна възраст през 2010 г. са вече 13,3% от общия брой на населението. Само десет години по-рано, през 2000 г., те са само 10,3%. През същия период броят на китайските граждани под 14-годишна възраст намалява от 23% на 17%. Продължаването на тези тенденции ще поставя все по-големи тежести върху:

  • работещите млади хора, които ще трябва да подкрепят възраст-ните си роднини;
  • китайската държава, управляваща системата за здравни грижи и пенсионната система, които получават извънредно натоварване.

Казано по друг начин, значителното социално-икономическо преимущество, което досега притежаваше Китай – т.нар. демографски дивидент, т.е. нарастващ дял от млади хора в трудоспособна възраст – е вече на привършване [1]. Подобни демографски тенденции няма как да не окажат своето негативно въздействие върху социално-икономическия процес в страната.

Untitled

Бремето на застаряването. Тенденциите при населението на Китай по възрастови групи – над 65 години и във възрастта 20-24 години[1]

 

Несъмнено за тези тенденции допринася не само досегашната правителствена „политика на едно дете в семейство”, ограничаваща по административен начин раждаемостта, но също и обективният процес на урбанизация, съпровождащ стремителното социално-икономическо развитие през последните вече 35 години. Днес градското население превишава по брой селското. През 2011 г. първото заема дял от 50.6% от цялото население.[2]  Урбанизацията по естествен начин снижава раждаемостта. Прогнозата за предстоящите десетилетия е, че през 2050 г. тя ще намалее два пъти в сравнение с днешната му численост.

Когато говорим за демографския проблем в Китай, трябва да имаме предвид и увеличаването на броя на момчетата за сметка на броя на момичетата сред новородените за един достатъчно дълъг период от време – т.е. от началото на въвеждането на курса „едно дете на едно семейство”. Предвид социо-културния комплекс, разпространен не само в Китай, че мъжета са носители на семейната традиция, стремежът е това едно дете да бъде момче. Оттук предприемане на всякакви мерки това едно дете да бъде момче, включително използване на „избирателни аборти”. Резултатът е силен дисбаланс в този аспект.

Тенденцията на застаряване на населението на Китай се движи с такава бързина, че само след едно поколение делът на хората на 60 и повече години в страната ще бъде по-голям от дела на съответната възрастова група в САЩ.

В крайна сметка демографската ситуация с нейните негативни тенденции може да се окаже един от ключовите фактори, които да станат препятствие пред стопанския растеж на страната и формирането на устойчиво социално-икономическо развитие. Несъмнено трябва да се има предвид, че различните демографски прогнози се правят на базата на линейната екстраполация, докато реалната динамика на комплексните системи, каквото е обществото, като правило се реализира като нелинеен процес.

Става все по-ясно, че политиката „едно семейство – едно дете” е практически изчерпана. Това вече стана окончателно в началото на 2016 година.

 

2. Китай и неговата политика „едно семейство – едно дете”. Характеристики и начини на прилагане.

Политиката „едно семейство – едно дете” е въведена през 1979 година, но придобива статут на закон през 1982 година, когато е включена в Конституцията на Китай. Всяко семейство има право на едно-единствено дете.

Осъществява се чрез административни и икономически мерки – възнаграждаващи и наказващи.

„От семейните двойки се иска да сключат договор, чрез който се задължават да имат само едно дете. В замяна, те имат предимства при получаване на жилище, по-лесен достъп до детски ясли, по-добро училищно обучение, безплатни медицински грижи и парична помощ за тяхното дете до 14-годишната му възраст (в града) или хранителна дажба за възрастен (на село)”.

Онези семейни двойки, които не желаят да подпишат такъв договор и нарушават закона, освен че се лишават от всякакви привилегии, също така рискуват да загубят работата или службата си. Те биват облагани с по-високи данъци и излагани на социален позор. Налагат им се глоби, които в градовете (особено в Пекин и Шанхай), са равни на няколкогодишния семеен доход.

В последните години, с развиването на частния сектор и с навлизането на чужди влияния в страната става все по-трудно да се съблюдава спазването на този закон. Дори пред реалната заплаха да загубят работата си държавните служители в големите градове прибягват до различни тактики, за да го заобиколят. Някои просто плащат глобата, която може да достигне $130 000. Други дават по $20 000 на сурогатна майка, която да износи детето. Известен е случаят на бизнесмен, сдобивал се с рожби последователно от няколко съпруги, с които после се развеждал. През 2006 г. министър от провинция Хайнан поддържал „харем” с 6 втори съпруги и с дете от всяка. Знаменитости и супербогаташи уреждат „извънредните” раждания в чужди страни като Канада. По-евтина дестинация е Хонконг, тъй като родените там деца също не нарушават правилата. За да обезкуражат бъдещите родители, властите в Хонконг изискват предварително да се запази болнично легло и плащане в аванс, което възлиза на около $4000.[3]

Според Amnesty International, освен тези мерки, биват прилагани и други, грубо нарушаващи човешките права – принудителен аборт, принудителна стерилизация, опожаряване на къщи, дори убийства.

През 80-те години Пекин остро е критикуван заради насилствените аборти, понякога в последното тримесечие от бременността, но такива случаи, макар и рядко, има и сега. Нарушилите закона се наказват строго, особено когато местните власти не могат да се вместят в квотите за раждания, определени от правителството. Правозащитни организации и китайски адвокати са документирали случаи на насилствени прекъсвания на бременността в седмия, в осмия, дори в деветия месец. Самоукият адвокат Чън Гуанчън подготвя дело с 20 случая на принудителни аборти и стерилизация в селските райони на провинция Шандун през 2005 г. Особено покъртителен е случаят с Ян Дзунчън и жена му Дзин от град Аншан, разказан от сп. „Тайм”. Ян, дребен бизнесмен, хранил и поил трима правителствени служители, за да получи разрешително да стане баща. Но това се оказало недостатъчно. Една нощ, няколко седмици преди термина й, Дзин била насила извлечена от леглото и заведена в клиника, където по думите й нероденото й дете било убито с инжекция докато било още в нея. Седем години след тази кошмарна нощ двойката, която не може да се сдобие с друго дете, съди Агенцията по семейно планиране. Искът им е отхвърлен, тъй като когато Дзин забременяла, двамата още не били женени и следователно детето било незаконно. Според агенцията Дзин сама дала съгласието си за аборта.[4]

Замислена и лансирана като общонародна политика, тя – на практика – не е била и не е такава, а прилагането й зависи от спецификата на различните райони – дали са градски или селски, дали са населени от малцинства или от основния етнос, дали са богати или бедни, дали има възможности за социален контрол или такива отсъстват. Контролът върху ражданията е прилаган на базата на квотите, фиксирани в рамките на отделните райони, квоти, които определят броя деца, които могат да бъдат родени там за една година. Що се отнася до селата, там политиката никога не е постигала поставените цели. Недоволството и упоритото незачитане на закона там принуждават правителството още през 1984 година да направи компромис – на семействата бива разрешено да имат второ дете, ако първото е момиче. Освен това, законът не се отнасял до малцинствата, граничните райони и бракът с чужденци. Реално, политиката бива прилагана с цялата си строгост в градовете, и по-точно – в големите градове.

 

  1. Резултати и последици от прилаганата политика „едно семейство – едно дете”.
  • Задържан е демографският напор и е намалена раждаемостта. Според статистическите данни, предотвратено е раждането на 400 милиона китайци, а сумарният коефициент на раждаемост е спаднал от 5,8 на 1,8, т.е. ако преди 50 години една жена е раждала средно 5,8 деца, сега ражда по 1,8 деца (в градовете – 0,8 деца).
  • Натрупани са ресурси (материални и човешки) за едно трайно развитие. Намалени са разходите във всички области на материалния живот, а индивидуалният комфорт на китайците явно се е подобрил – повишено е жизненото им равнище, жизнените потребности на болшинството семейства (от храна, облекло, жилище, средства за ежедневни разходи) могат да бъдат задоволени, общото ниво на предметите за потребление е близко до това в развитите страни. Повишава се образователното равнище на населението, броят на неграмотните намалява. Образованието става ценност и важно средство за социален просперитет. Повишава се качеството на нацията и човешкият потенциал се използва все по-ефективно.
  • Променя се структурата на семейството и постепенно се върви към промяна на концепцията за семейството. Семейството се генерализира, намалява се неговата численост и броят на поколенията в него. Ако през 1971 година китайското семейство включва средно 4,80 човека, през 2000 година те са 3,44 човека. Нуклеарното семейство (67,3% от всички семейства), типично за градовете, постепенно се налага и в селските райони. 90% от градските семейства имат структурата „4:2:1” (4 пра-родители; 2 родители; 1 дете). Увеличи се относителния дял на стерилните, на доброволно бездетните и на непълните семейства. Необходимо е да бъдат добавени и особеностите на брака, като институция. Най-важните сред тях са следните: днес акцентът е върху качеството на брака, а не върху икономическата сигурност и децата; хората се женят и имат деца по-късно в живота си; бракът е схващан като „изцяло лична работа”; увеличава се броят на разводите (около 10% от семействата); увеличават се смесените бракове, а така също – хомосексуалните съжителства. Такава е тенденцията в градовете. Що се отнася до селата, там свободните бракове, т.е. браковете по избор, бавно, но сигурно се утвърждават пред уговорените бракове, а процентът на разводите е значително по-нисък от този в градовете – жената все още е силно зависима икономически от мъжа и разводът би я лишил от всякакви доходи, а оттам, и от средства за съществуване.
  • Създадена e цяла генерация от единствени деца. Според източниците, те са вече 100 милиона и съотнесени с официалните данни за населението на страната, представляват 1/13 от него. Този феномен няма аналог в историята на Китай – под влиянието на конфуцианството китайското семейство винаги е било многодетно. Те приличат и същевременно се различават от единствените деца на Запад.[5]

Бременна с първото си дете, 26-годишната Уан Дзин е във възторг от новите правила, защото така ще може да осъществи своята детска мечта – да има голямо семейство. В спомените й така са отгледани бабите и дядовците й. „Харесва ми новата промяна. Подкрепям я на 100 процента и знам, че в бъдеще Китай ще бъде страната, каквато беше по времето на дядовците ни”, казва тя.

Според нея политиката „едно семейство – едно дете” е направила много от хората от нейното поколение разглезени и безотговорни. Бъдещата майка от Пекин обаче се съгласява с твърдението, че отглеждането на две деца е скъпо удоволствие. Това обаче няма да я откаже от голямото семейство, което иска да има.

„Докато осигуряваш на децата си любов и нещата от първа необходимост, не мисля, че е голям проблем”, твърди тя.[6]

Очаква се промяната да даде невероятен стимул на пазара на жилища, тъй като разрешението семейство да има по още едно дете ще увеличи средния брой членове на домакинство и ще повиши търсенето на апартаменти. Промените ще доведат до това да се раждат още 3 млн. деца на година, сочат данните на Комисията по национално здравеопазване и семейно планиране. Днес на всеки китаец се падат по 30 кв.м жилищна площ. Новата политика ще увеличи търсенето на апартаменти до 90 млн. кв.м годишно. Това ще доведе до силен ръст в търсенето на жилища с три и четири спални. От строителите се очаква, че ще осигурят необходимото количество подобни жилища. Те ще се търсят най-вече в близост до училища и университети, а цените им ще растат. Вторичният пазар също може да спечели от повишеното търсене. Макар и изменението на политика да не се почувства веднага, тя постепенно ще промени демографската структура и пазара на недвижими имоти в дългосрочен план.[7]

Структурната промяна, която се изразява в изключително бързото застаряване на населението, се дължи повече на намаляването на раждаемостта, отколкото на нарастването на продължителността на живота. Като ограничава броя на децата, тя механично увеличава дела на възрастните хора. До 2050 г. делът на китайците на 60 и над 60-годишна възраст ще се утрои, ще достигне 31% и възрастните хора ще бъдат… 440 милиона, колкото е цялото население на Европа в момента. Всеки втори китаец ще бъде на възраст над 45 години, спрямо всеки четвърти през 2000 г. Тогава населението ще достигне ниво на застаряване, сравнимо с това, което се наблюдава в момента в Япония – страната с най-висок процент възрастно население в света. Това явно ще се отрази върху китайската икономика.

Държавата и обществото ще трябва да понесат едно по-голямо финансово бреме под двойното влияние на повишените разходи за пенсии и здравеопазване и намалените приходи от данъци. Стандартът на живот на възрастните хора, които масово са изключени от пенсионната система, като цяло е много нисък. Нищо или почти нищо не е направено в тази област.

Пенсионната система чрез разпределение, наследена от някогашната колективна икономика, облагодетелства само малка група хора, които в повечето случаи живеят в градовете, а отпуснатите средства осигуряват доста често само жизнения минимум. Китай се опитва да въведе обща система за социално подпомагане, която да е от полза на всички. Някои общини вече действат в тази насока – има такива, които са успели да създадат частни структури, функциониращи благодарение на вноските на предприятията и на работниците. В страната като цяло обаче, особено в селата, това все още е предизвикателство.[8]

Първата от тях е стареенето на населението. Според документите на ООН, ако повече от 10% от населението на една нация е на възраст 60 и над 60 години, тази нация се определя като „старееща”. В Китай 10-те процента са достигнати още в края на 1996 година и правителството официално признава съществуването на този проблем. Като се имат предвид темповете на стареене (3% ежегодно), през 2050 година Китай ще бъде „най-старата страна на света”. Ще се създаде ситуация, в която максималното социално бреме ще легне върху поколението, което е най-малко подготвено за това, а именно върху поколението на единствените деца.

  • Втората е нарушеното съотношение между половете, известно още като „sex-ratio отношение” или „гендерно съотношение”. Ако в света съотношението „момчета – момичета” е 104-107:100, то в Китай стойностите му варират от 119:100 – средно за страната, до 152:100 – в някои селски райони. Следователно в Китай, има остър дефицит от жени. Това означава, че около 60 милиона мъже на брачна възраст не могат да си създадат семейство. Според китайската традиция те са „голи клони” („bеаг branches”) – мъже, които са не само лично нещастни, но и социално непълноценни, тъй като не могат да спазят култа към предните и да продължат линията на рода.

Тъй като в Китай традиционно се предпочитат мъжки наследници, при позволено едно дете много семейства се решават на аборт, когато разберат, че очакват момиче, или изоставят новороденото от женски пол. Така се стига до изкривяване на съотношението мъже – жени, като според някои изчисления до края на десетилетието 24 милиона китайци няма да могат да си намерят съпруги – „ергени до живот”.

Дефицитът от жени е закономерно следствие от съществуващия и днес, особено в селата, хилядолетен стереотип за жената и нейното място и роля в семейството и обществото – тя е по-нисша от мъжа, в тежест е на собственото си семейство, докато се омъжи, а в децата си от женски пол възпроизвежда самата себе си; необходима е само, за да роди син и единствено в това е нейната стойност. Този стереотип обяснява селективните аборти, съществуващият и днес инфантицид при момичетата, тяхното изоставяне и липсата на грижи – смъртността при момичетата е с 50% по-висока от реално допустимата, а 99% от децата, осиновени от чужденци, са момичета. При съвременните жени от големия град този стереотип се е превърнал в свое отрицание – това са образовани, финансово независими жени, които заемат в служебната йерархия постове, не по-ниски от тези на мъжете, жени, които налагат нов стил на ухажването и не са избирани, а избират своя съпруг. Но техният относителен дял все още е много малък, за да бъде преодолян доминиращия стереотип.

  • Третата е наличието на „деца-фантоми”. Наричат ги още „хора-призраци”. Това са деца, родени извън политиката „едно семейство – едно дете”. За да спасят живота им, техните родители скрили раждането им и не са ги регистрирали. Тези деца нямат документи за самоличност (нито пък имат право на такива), не могат да ходят на училище, да получат медицински грижи, да сключат брак. Не фигурират в никакви статистики, не ги включват в „брой население на страната”. За обществото и неговите институции те не съществуват. Реално обаче тях ги има и са около 200 милиона. Те живеят, създават семейства, раждат деца, които също не са вписани никъде. Последиците са както за тях самите, така и за държавата. За тях, защото могат да се реализират само в ограничения периметър на собственото си семейство. За държавата, защото ще се окажат сложен демографски проблем с трудно предвидими последици.[9]
  • За 35-те години, в които съществува, политиката на едното дете е оставила дълбоки следи в китайското общество. През изминалите години китайските родители концентрираха цялото си внимание върху единственото дете в семейството. Родителите се грижеха за „малките кайзери” и ги снабдяваха с всичко.[10]

Изследователи представят нови доказателства, че тези деца са по-недоверчиви, по-малко конкурентноспособни, по-песимистични и по-несклонни да рискуват, отколкото хората родени преди въвеждането на тази политика.

Политиката на „едно дете в семейството” има значителни последици за китайското общество, които водят до поемане на по-малко рискове на трудовия пазар и вероятно по-малко предприемачи. „Доверието е изключително важно, не само в социалните отношения, но и за бизнес преговорите, работата с колеги, преговорите между фирми”.[11]

Политиката на „едно дете” и строгите ограничения са довели до принудителни аборти и стерилизации, въпреки че подобни мерки са незаконни. Двойките, които пренебрегват правилата, са изправени пред солидни глоби, отнемане на имущество и загуба на работа. Страната заплати „огромна политическа и социална цена”. Тази политика доведе до социален конфликт и високи административни разходи.[12]

 

  1. Краят на полтиката „едно семейство – едно дете”

 Съществуват и икономически причини, които накараха партията да преосмисли политиката. През 2012 г. броят на китайците на възраст между 16 и 59 г., които се отнасят към работоспособното население, за първи път се понижава с 3,5 милиона души. В продължение на три години след това той намалява с повече от десет милиона човека. На свой ред броят на пенсионерите на възраст над 60 г.  нараства. Също толкова бързо намалява делът на населението под 14-годишна възраст – от 34 на сто през 1980 г. до 16 на сто днес.

Още през 2009 г. в мнозинството провинции на семействата се разрешава да имат две деца, ако и двамата родители са били само едно дете в своята фамилия.

През 2013 г. Народният конгрес по указание на партията разреши по две деца на всички двойки, в които мъжът и жената са от семейство с едно дете. Това обаче помогна малко. От началото на 2014 г. до октомври 2015 г. само 13 на сто от двойките, имащи право на второ дете, изразиха такова желание.

Само през 2014 г. 11 милиона двойки получават право на второ дете. Но само всяка десета двойка го искаше. Центърът за семейно планиране даде разрешение за второ дете на 920 000 двойки.

Нарастването на населението в градовете, съвременният начин на живот, прекалено скъпите места в детските градини, изглежда са убили у китайците желанието да имат деца. В Шанхай, където политиката „Едно дете” някога бива провеждана особено строго, днес 90 на сто от жените на 30-годишна възраст могат да получат правото на второ дете. Но те не го искат.

 

Никъде по света образът на семейството не е претърпял такива промени като в Китай, защото необузданата индустриализация бива съпроводена с контрол на населението и политиката за семейства с едно дете. Днес Китай е страна с 430 милиона семейства, сред които 300 милиона попадат под планирането на семейства с едно дете, и 88 милиона семейства, в които има възрастни хора на над 65 години.

Освен това, броят на традиционно малките семейства (родители и дете) в градовете намалява все повече в полза на самотните семейства. Същевременно 60 милиона деца живеят предимно в селата, а родителите им през цялата година работят извън пределите им. Това може да бъде определено като социална трагедия.

Но има още една причина партията да предприеме сега спешните мерки. Социолозите предупреждаваха, че шансовете Китай да осъществи мечтата си и да задмине САЩ в икономиката отново изчезват.

Без промени в политиката на раждаемост средната възраст в Китай по това време ще бъде 50 години. Ако така върви и нататък и Китай според дългосрочния си план ще бъде световна промишлена сила, през 2050 г. 35 на сто от населението му ще бъде на възраст над 60 години. Така Китай ще застарее по-бързо, отколкото ще забогатее. Това води след себе си икономически и социални последици, като например огромен фискален дефицит заради големите разходи за пенсии и нарастващите медицински разноски.[13]

Още по-зле стоят нещата в сравнението с бележещата възход Индия. През 2040 г. там се очертава да има 850 милиона души на трудоспособна възраст (от 15 до 59 години). В Китай те ще бъдат само 690 милиона. Тогава Индия ще изпревари Китай.[14]

Според новия закон, сключилите брак двойки вече имат право да имат второ дете, но законодателството запазва ограниченията върху допълнителните раждания.

В резултат около три милиона бебета повече ще се раждат всяка година през следващите пет години, прогнозираха през ноември от Националната комисия по здравеопазване и семейно планиране. Това ще доведе до включването на около 30 млн. души в работната сила до 2050 година, изчисляват властите.

Все пак, експертите отбелязват, че промяната може да е твърде малка и прекалено закъсняла, за да се справи с растящата криза с населението на Китай.[15]

Заключение:

Въпреки че новата политика вероятно ще даде възможност на над 100 млн. двойки да имат повече децата, бейби бум едва ли ще има. Промяната на правилата идва твърде късно, за да парира опасния дисбаланс на населението, защото много двойки вече не искат да имат повече от едно дете.

За много китайски двойки разходите за отглеждането на деца са високи и поради тази причина доста от тях все пак ще предпочетат да имат само едно дете.[16]

Населението на Китай ще отбележи своя пик от около 1,45 милиарда души до 2050 година, когато се очаква един на всеки трима души да бъде на повече от 60 години, а процентът на работещите възрастни, които да ги подкрепят, ще намалява.

 

Източници:

  1. Riley, Nancy. E. 2004. China’s Population: New Trends and Challenges.

Population Bulletin, June, Vol. 59, 5-26.

  1. Merlie MG, Raftery AE. 2000. Are births underreported in rural China? Manipulation of statistical records inresponse to China’s population policies. Demography. 37: 110-125.
  2. Kang C, Wang Y. 2003. Sex Ratio at Birth In: Theses Collection of 2001 National Family Planning and Reproductive Health Survey. Beijing: China Population Publishing House, 88-98.
  1. Бъчева, С., „Китай: единственото дете в семейството (националните особености на едно световно явление”, Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Факултет по педагогика, Т. 101, 2008
  2. Бъчева, С., „Китай и неговата политика „едно семейство – едно дете”, сп. „Образование”, бр. 2, 2008
  3. Стефанов, Н., А. Колева, „Китай: социално-икономическо развитие от древността до наши дни”, София: Изток-Запад, 2015
  4. „А ще може ли братче”, в. „Капитал”, 29 декември, 2013
  5. Александрова, М., „Семейно планиране по китайски”, http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=166&aid=4372
  6. Атане, И., „Когато косите на Китай посивеят”, http://bg.mondediplo.com/article754.html, 16 юни, 2011
  7. Балвег, З., К. Цанев, „Децата на Китай”, http://www.dw.com/bg/%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B9/a-17279996, 09.12.2013
  8. „Китай: От политика за едно дете към демографска криза, http://novinar.bg/news/kitaj-ot-politika-za-edno-dete-kam-demografska-kriza_MzAxODsxNg==.html, 07 август, 2009
  9. „Китай: Новата демографска политика и пазара на имоти”, http://fakti.bg/imoti/166943-kitai-novata-demografska-politika-i-pazara-na-imoti, 28 Декември, 2015
  10. „Китай официално слага край на политиката за „право на едно дете”, http://www.investor.bg/aziia/336/a/kitai-oficialno-slaga-krai-na-politikata-za-pravo-na-edno-dete-208499/, 28.12.2015
  11. „Край на политиката на едно дете в Китай”, http://focus-news.net/analysis/2016/01/01/2887/kray-na-politikata-na-edno-dete-v-kitay.html, 1 Януари, 2016
  12. „Китай позволи второ дете, но какво от това”, http://www.webcafe.bg/id_876270664, по CNBC, Washington Post 18.11.2013
  13. Уот, Л., „Малките императори” на Китай – неподготвени за живота”, http://e-vestnik.bg/16591/malkite-imperatori-na-kitay-nepodgotveni-za-zhivota/, по Асошиейтед прес, 15 Януари, 2013
  14. Ърлинг, Д., „Защо всъщност Китай спира политиката „Едно дете”?, Авторът е кореспондент в Китай на германския вестник „Ди Велт”, откъдето е препечатан коментара,
  15. http://clubz.bg/29837-zashto_vsyshtnost_kitaj_spira_politikata_edno_dete
  16. The most surprising demographic crisis, http://www.economist.com/node/18651512
  17. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/ch.html

 

Бележки под линия

[1] The most surprising demographic crisis,  http://www.economist.com/node/18651512

[2] https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/ch.html

[3] Александрова, М., „Семейно планиране по китайски”, http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=166&aid=4372

[4] Пак там

[5] Бъчева, С., „Китай и неговата политика „едно семейство – едно дете”, сп. „Образование”, бр. 2, 2008, с. 40-42

[6] „Китай позволи второ дете, но какво от това”, http://www.webcafe.bg/id_876270664, по CNBC, Washington Post 18.11.2013

[7] „Китай: Новата демографска политика и пазара на имоти”, http://fakti.bg/imoti/166943-kitai-novata-demografska-politika-i-pazara-na-imoti, 28 Декември, 2015

[8] Атане, И., „Когато косите на Китай посивеят”, http://bg.mondediplo.com/article754.html, 16 юни, 2011

[9] Пак там, с. 42-43, и „А ще може ли братче”, в. „Капитал”, 29 декември, 2013

[10] Балвег, З., К. Цанев, „Децата на Китай”, http://www.dw.com/bg/%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B9/a-17279996, 09.12.2013

[11] Уот, Л., „Малките императори” на Китай – неподготвени за живота”, http://e-vestnik.bg/16591/malkite-imperatori-na-kitay-nepodgotveni-za-zhivota/, по Асошиейтед прес, 15 Януари, 2013

[12] Пак там

[13] „А ще може ли братче”, в. „Капитал”, 29 декември, 2013

[14] Ърлинг, Д., „Защо всъщност Китай спира политиката „Едно дете”?, Авторът е кореспондент в Китай на германския вестник “Ди Велт”, откъдето е препечатан коментара, http://clubz.bg/29837-zashto_vsyshtnost_kitaj_spira_politikata_edno_dete

[15] „Край на политиката на едно дете в Китай”, http://focus-news.net/analysis/2016/01/01/2887/kray-na-politikata-na-edno-dete-v-kitay.html, 1 Януари, 2016

[16] „Китай официално слага край на политиката за „право на едно дете”, http://www.investor.bg/aziia/336/a/kitai-oficialno-slaga-krai-na-politikata-za-pravo-na-edno-dete-208499/, 28.12.2015

Изготаавил: Мария Станиславова Къртева, IV курс, специалност “китаистика”, катедра “Езици и култури на Източна Азия”, СУ “Св. Климент Охридски”, 2016 г.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: