“Идейни течения и конфликти в Китай”

Преглед на основните идейни течения и конфигуриране на базовите етапи на тяхната динамика в КНР от началото на епохата на реформите до днес, т.е. от края на 70-те години на ХХ век до начало на 20-те години на ХХI век

Преди да заговорим за основните идейни течения, възникнали през 80-те години на ХХ век в Китай, трябва да кажем за общите политически и социални условия на тяхното възникване. Като начало на формирането им следва да се посочи започването на реформите в Китай в края на 70-те години на ХХ век. Процесът на реформиране се характеризира с постепенното прекратяване на монопола на съществуващата дотогава идейна парадигма в китайското общество и смегчаване на официалната позиция по отношение на появата не само на алтернативни, но и на опозиционни идеи и концепции.

Както по-късно ще се подчертае в някои документи на Китайската комунистическа партия(ККП) необходимостта от създаване на атмосфера на идеен плурализъм в обществото се определя от това, че “по степента на развитие на тенденциите на многополярност и икономическа глобализация се осъществява взаимодействие на различните култури и направления на обществената мисъл. При това се наблюдава както тяхното взаимно допълване, така и стълкновение, взаимно съществуване и съперничество, взаимно проникване и отхвърляне”(Вж.人民日报(Жънмин жибао) “Three Represents” в http://english.cpc.people.com.cn/66739/4521344.html).

Съществен идеен комплекс, възсъздаден в КНР през 80-те години на ХХ век и привлякъл вниманието на значими слоеве от китайското общество в този момент, елиберализмът. Първоначално под това наименование се формира съвкупност от класически либерални идеи, както в тяхните социални, така и в тяхните икономически аспекти – свобода и автономност на личността от обществото, т.е. индивидуализъм, право на свободна икономическа и политическа дейности, неограничавани от традиционен морал и обществени норми. Постепенно в тази съвкупност навлиза комплекс от неолиберални възгледи, такива като минимизиране на ролята на държавата в регулиране и определяне на обществено-икономическите процеси, т.е. свеждането и до „нощен пазач“, пазарът и частната собственост като основен механизъм на прогреса. В тази връзка е и концепцията за въвеждането на пазарните отношения във всички аспекти на обществени отношения за да може да се гарантира позитивна динамика, т.е. създаване на т.нар. „пазарно общество“ по Хаек и т.н.

Постепенно към този идеен кръг се добавят редица моменти, свързани с идеализация на западния тип общество, включително преклонение и възхищение от неговото функциониране, възможности и ценности. Западът като цялостна съвкупност на двата си основни компонента – северноамериканския и западноевропейския, започва да се разглежда като пример за подражание.

Както подчертават някои китайски изследователи от особено значение за това масово позитивно и безкритично възприемане не просто на либерализма и неолиберализма като идеология, но и на „Запада“ като непротиворечив и безкомпромисен източник на стойности, които трябва да бъдат копирани и заимствувани, т.е. т.нар. „европоцентризъм“ или „западноцентризъм“, е специфичната социално-психологическа обстановка, създадена в Китай.

Това е обстановка, формирана непосредствено след завършилата „Културна революция“. Както коментира по този повод профессор Фа Нин – заместник директор на Института по политология към Академията по обществени науки на КНР, „в 80-те години на ХХ век социално-психологическа основа на либерализма стана така нареченото “съпреживяване”, появило се след “Културната революция”. Западното общество с неговата идеология се разглежда като нова надежда, свеж източник на мисли, запълващ психологическите празнини в китайския социум след толкова съкрушителния удар“( По този въпрос вж. Фан Нин.Три крупнейших течения общественной мысли, имеющих влияние в современном Китае. “Экономические стратегии”, Москва, №7-2005, стр. 8.).

Следва да се има предвид и общото настроение по това време, ако не в цялото китайско общество, то поне сред най-широки кръгове на китайската интелигенция, образовани слоеве и даже чиновничество, което може да бъде определено като „културен нихилизъм“1. По думите на китайския изследовател Джао по това време Китай е „ненормално ненационалистически настроен“ . Говори се за „културна треска“ (文化发烧), в рамките на която се твърди, че Китай се е провалил по пътя на модернизацията. Като „причина за този провал се смятат негативните аспекти на традиционната култура и национален характер“(Caroline Rose.”Patriotism is not taboo”: nationalism in China and Japan and implication for Sino-Japanese relations, Japan Forum, Volume 12, No2, 2000, p.176.).

Определено може да се каже, че 80-те години на ХХ век са връх в новото развитие на либерализма в Китай, когато той преживява своя апогей като дълбочина и широчина на влияние върху значителни, основно интелигентски маси, както и части от държавното чиновничество. Осъществявайки една или друга промяна в някои свои формулировки това идейно течение продължава своето съществуване и през 90-те години на ХХ, както и през първото десетилетие на ХХI век до днес. Но неговата привличаща сила значително е отслабнала, особено днес в началото на второто десетилетие на ХХI век в условията на продължаващата т.нар. „Глобална криза“, възприемана преди всичко като криза на неолибералния, „западния“ модел на развитие.

Нужно е да се каже, че залезът на либерализма като масово настроение в общественото съзнание започва още от края на 80-те години, като ударът е нанесен от идейно течение, което във времето започва да бъде наричано национализъм.В този момент никой не очаква, че „либералният консенсус“, господствал почти цяло десетилетие не само в средите на китайските интелектуалци, но и сред значително по-широки обществени слоеве и кръгове, бързо ще бъде „издухан“ от някакъв нов идеен комплекс.

Фонът, на който възниква „национализмът“ в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, става променящата се ситуация в отношенията между КНР и САЩ. Следва да се припомни, че още от края на 60-те години на ХХ век, когато напрежението между СССР и Китай нараства до много висока точка, САЩ в лицето на президента Никсън решават да се възползват от момента за да променят съотношението на силите в полза на Запада в рамките на Студената война. Това става чрез постепенно, но решително стопляне на отношенията с Пекин. Не бива да се забравя, че идейният конструктор на тази политика е съветникът по национална сигурност на САЩ в периода 1969-1975 г. Хенри Кисинджър. До голяма степен успехът на този курс за глобалната политика на Съединените щати допринася за издигането на Кисинджър до поста държавен секретар на САЩ в периода 1973-1977 г.( Вж. Кисинджър Х. За Китай. Издателство „Труд“, София, 2012, а също Х.Кисинджър. Стенограмите на Кисинджър: Свръхсекретните преговори с Пекин и Москва. Изд. „Прозорец“, София, 2002). Още по-близки стават тези отношения по време на въвеждането на съветски военен контингент в Афганистан, когато Вашингтон и Пекин активно си сътрудничат в противодействието срещу Съветския съюз.

Политиката на реформи започната през 1978 година от Дън Сяопин се характеризира с активното търсене на американски капитали. Ръководството на Китай създава благоприятни условия за максимизация на печалбата на западните, включително и американските капитали, с цел да се привлекат те за създаване на производствени структури и внедряване на модерни и високи технологии.

Но в края на 80-те години на ХХ век това активно икономическо сътрудничество в резултат на значителното нарастване на икономическата мощ на КНР се трансформира все повече и повече в конкуренция. Съответно взаимодействията със САЩ от партньорски започват ускорено да се превръшат в такива на съперничество.

Западът в един кратък исторически момент от пример за подражание и партньор в използването на човешкия потенциал на Китай става конкурент. Смяната на „акцентите“ във взаимоотношениата със САЩ става пусков механизъм за бързото и динамично развитие на „националистическа“ вълна в Китай. Тази вълна има като своя основа нарастване на прагматически настроения даже сред среди и слоеве, които в предходния период искрено са увлечени от либерализма.

Друг важен момент, който допринася за дистанцирането от либерализма на широки интелигентски и чиновнически кръгове в КНР стават „събитията на площад Тянанмън“ през 1989 година.( В Китай тези събития са наричани „Събитията от 4 юни“(六四事件), докато в документите на Китайската комунистическа партия се използва термина „Политическите вълнения от пролетта и лятото на 1989 година„(1989年春夏之交的政治风波). Става дума за граждански протести, поддържани от част от студентството, интелигенцията и работничеството, придържащи се основно към либерални възгледи и издигащи лозунгите за политическа либерализация на системата в КНР. Има някои автори, които се придържат към други трактовки за исканията на протестиращите, например, че те се обявяват срещу корупцията, развила се особено след началото на реформите от 1978 г. Основният лозунг на протестиращите е „Долу продажните чиновници!“. Непосредствен повод за събитията става смъртта на бившия Генерален секретар на ЦК на ККП Ху Яобан на 27.04.1989 г. Той е разглеждан като човек, който е за „бързи реформи“ и противник на маоистката практика от времето на „Културната революция“. Съответно е обвинен от Дън Сяопин и други от ръководството на ККП за студентските вълнения през 1986-87 г., при което, когато си подава отставка, е принуден да си направи „самокритика“.

Протестите протичат основно на площад Тянанмън(天安门-Небесни врата) в Пекин, както и в няколко други града – Шанхай, Чунцин, Ухан. Протестиращите създават палаткови лагери. След неколкократни призиви на правителството за прекратяване на протестите на 20 май е обявено военно положение. Даже и тогава протестът не спира, а на площада са изградени барикади. Затова сутринта на 3 юни на площада влизат армейски части от НОАК(Народно-освободителната армия на Китай), които са отблъснати със сила, включително подпалване на танковете. Това води до ожесточаване на сблъсъка, при което се води открит огън. По официални данни жертвите са около 242 граждански лица и около 100 войника, докато според разузнаването на НАТО са 7 000(6 000 граждански лица и 1000 войника). По-късно част от активистите на протеста са съдени.Има осъдени на смърт, а други излежават дългогодишни срокове затвор).

Както отбелязват някои китайски официални лица „колкото и неясни да са либералните изказвания през този период – началото на на 80-те години на ХХ вес, подривният им характер срещу съществуващия политически ред в Китай е доста очевидна и няма съмнение. Политическите сблъсъци през 1989 г. напълно разкриват действителното съдържание на либералните политически речи. Сблъсквайки се с проявите на тази идеология на практика, някои китайски интелектуалци и широката общественост стават по-предпазливи. Хората започват да се питат дали Китай се нуждае от социална революция, която да тласне страната по пътя на Запада – защото това е изборът на бъдещата посока на развитие, която се препоръчва за Китай от либералите. От този момент настъпва промяна в общественото мнение в страната.“( Вж. пак Фан Нин.Три крупнейших течении общественной мысли, имеющих влияние в современном Китае. “Экономические стратегии”, Москва, №7-2005, стр. 10).

Цялата тази променена обстановка допринася за широкото разпространение на „национализма“. Немаловажно значение за развитието му в страната има фактът на създаването и укрепването на т.нар. „държавен национализъм“ като един от ключовите компоненти на държавната идеология в КНР и ККП.

Въпреки официално проповядваната ортодоксалност към идеите на революционния марксизъм, ленинизма и идеите на Мао Дзъдун на практика активно се проработват и внедряват както неоавторитарно-технократически идеи, така и националистическо-китаецентристски представи и комплекс.(

Принципиално погледнато в самите идеи на Мао присъства силен китаецентристки и националистически заряд. В този смисъл новият „държавен национализъм“ не може да бъде възприеман като някакво абсолютно отрицание на предишната идейна парадигма, а по-скоро като засилване и акцентиране върху някои моменти, които получават и нов тип идейно и идеологическо форматиране.В тази връзка, например, е издигането на идеите за т.нар. „тройно представителство“(三个代表–санге дайбяо – Концепцията за „Тройното представителство“ или „Трите представителства“ е издигната за първи път от Дзян Дзъмин на 25 февруари 2000 г. по време на неговата обиколка в провинция Гуандун. Като цялостна концепция, която става платформа на партийната линия е провъзгласена в доклада на Дзян Дзъмин в доклада му на XVI конгрес на ККП през ноември 2002 г. В този доклад той заявява „Като преглеждаме хода на борбата и опита ни през последните 80 години, както и като гледаме напред към трудните задачи и светлото бъдеще в новия век, нашата Партия трябва да продължи да стои в челните редици на времето и да води народа в постъпателния му марш към победата. С една дума, Партията винаги трябва да представлява изискванията на развитето на модерните производителни сили на Китай, ориентацията към разработката на прогресивната китайска култура и основните интереси на мнозинството от хората в Китай.“(вж.人民日报(Жънмин жибао) “Three Represents” в http://english.cpc.people.com.cn/66739/4521344.html). Това тройно представителство се тълкува по различен начин, като например: (1) „модерните производителни сили“ – новите предприемачески слоеве; (2) „прогресивната китайска култура“ – интелигенцията; (3) „мнозинството от хората“ – партийните маси. Следва да се каже, че именно концепцията за тройното представителство става идеологическото обосноваване на допускането на представители на новопоявилата се едра и средна буржоазия да бъдат приемани за членове на ККП).

Следва да се отбележи, че наред с „държавния национализъм“ се ражда и близкото до него, но отличаващо се най-вече по своите носители идейно течение на „културния национализъм“. Сериозни академични изследвания посвещават многочислени статии и специални номера на своите издания на китайската култура и цивилизация, на националната идентичност, на международния статут на КНР и мястото му в глобалната динамика в епохата след „Студената война“. На едно по-популярно равнище опростени версии на същите мисли и дебат се разгръща по страниците на масовата преса, в радио и телевизионни предавания.

Междувременно в резултат на провежданите реформи и въвеждането на пазарни механизми във функционирането на икономическата система на КНР, т.е. това, което в Китай носи наименованието „социалистически пазар с китайска специфика“, в страната започва значително да се задълбочава социалното неравенство, което има различни измерения:

  • Между новопоявилите се капиталисти и управляващите административни и партийни слоеве от една страна, и останалата част от обществото от друга;

  • Между работещите в големите частни предприятия с участие на чужд капитал срещу останалите – заетите в големите държавни предприятия, средните и малки частни предприятия;

  • Между жителите и работещите в големите градове и тези живеещи в селската провинция и малките населени пунктове;

  • Между столицата и крайбрежните райони и вътрешните провинции, които особено в първите десетилетия на реформи, значително по-слабо са повлияни от промените в китайската икономика и общество и доста продължително време остават в рамките на предходната схема на развитие.

Всички тези процеси не могат да не доведат до поява на „нови леви настроения“, като се има предвид, че такива никога не са преставали да съществуват, както в ККП, така и в китайското общество.

Същност на основните направления на обществената мисъл в съвременен Китай

Когато говорим за основните идейни течения в съвременен Китай и взаимодействията помежду им трябва да подчертаем, че става дума за различни комплекси от идеи, виждания, ценности и смисли силно повлияни от спецификата на китайското общество и конкретния процес на събитията, както вътре в самата страна, така и от взаимоотношенията и с външния свят.

Несъмнено основния тип взаимодействия са между „либерализма“ и „национализма, които през 80-те и 90-те години на ХХ век, както и в първото десетилетие на ХХI век са основни идейни противници. По-долу представяме в концентриран вид ключовите политически, икономически и прочее идеи на тези две базови течения на обществената мисъл на съвременен Китай.

Още в сравнителното противопоставяне на политическите идеи на „китайския национализъм“ срещу „либерализма“ става ясно, че т.нар. „китайски национализъм“ може да се нарече „лявонационалистически комплекс“. Последният поддържа виждането, че трябва да се търсят механизми за пряко представяне на интересите и волята на широките маси, които да са извън инструментите на т.нар. „представителна демокрация“. Последната често пъти именно заради това, че предоставя вземането на решенията на тесен слой политически елит „откъсва“ властта от народа и в този смисъл не се явява истинско народовластие.

„Китайският национализъм“ като „лявонационалистически комплекс“ има безспорно позитивно, макар и не безкритично отношение към „ерата на Мао“, т.е. към формата на функциониране на Китай в рамките на т.нар. „общество на държавния социализъм“ и в това си отношение той определено влиза в противоречие с „либерализма“.

Друг сериозен конфликт между двете идейни течения е в позицията към самия Китай. „Национализмът“ като „националистически комплекс“ не може да не съдържа в себе си охранителни тенденции. Това е едно сериозно различие между него и „китайския либерализъм“. Последният определено се „чуждее“ от китайската история и традиции. Ориентиран е към Запада като източник на ценности.

Оттук и коренно противоположното отношение между „национализма“ и „либерализма“ към „глобализацията“, доколкото последната се провежда в рамките на „глобализма по американски“. Следва да се отбележи присъствието в тази област на един важен фактор, който служи като урок и предупреждение за китайското общество. Става дума за негативния опит на страните от бившия СССР и предишните страни на европейския социализъм от Източна Европа. Горните, тръгвайки по пътя на подражанието на Запада и „отваряйки“ се към „глобализацията“ в един исторически момент се оказаха в задния двор на световното развитие. В Китай с внимание наблюдават ставащото в тези страни и това виждане определено присъства като силен момент в общото възприемане на процесите в света.

Необходимо е да се изведе и още един момент при разглеждането на „китайския национализъм“. Както пише по този повод споменатият вече Фа Нин „придържащите се национализма още от 90-те години на ХХ век твърдят, че глобализацията е неизгодна за развиващите се страни, като призоваваха Китай да бъде бдителен по този въпрос и внимателно да претегля всички “за” и “против”. С критичния си подход към глобализацията и своята отрицателна оценка националистите са в контраст с официалната позиция на Китай, която тогава през 90-те години е много положителна към това явление. Това поставя националистите, които са критици на глобализацията, в много неудобно положение. Финансовата криза от 1997 г. в Югоизточна Азия допринася за промените на официална оценка в Китай за глобализацията“(вж. Фан Нин.Три крупнейших течении общественной мысли, имеющих влияние в современном Китае. “Экономические стратегии”, Москва, №7-2005, стр. 9-10.)

Особено остър е идейният сблъсък между „китайският национализъм“ и „китайския либерализъм“ в областта на икономиката. В тази област „китайският либерализъм“ „разголва“ своята същност като неолиберална матрица, която свежда икономическото развитие до свобода на пазарните сили и пълно отрицание на държавата. „Лявонационалистическият комплекс“, т.е. „китайският национализъм“ търси синтез между пазарно функциониране и държавно регулиране, и стимулиране, като лявото му измерение се проявява в призива за укрепване на общонародната собственост като важен компонент на пазарното функциониране, а не само на държавата като инструмент на регулирането и стимулирането на стопанската динамика.

Не по-малък е конфликтът между тези две основни идейни течения в Китай в рамките на целия следреформен период в областта на културата. Не по-малък е конфликтът между тези две основни идейни течения в Китай в рамките на целия следреформен период в областта на културата. Особеното тук е, че не просто „китайският национализъм“ се обявява срещу културата на Запада. Може да се твърди, че в това неприемане на културната инвазия на САЩ и Западна Европа може да открием наличието на цивилизационна платформа на общество с 4-хилядолетна традиция.

На фона на тази идейна борба между „китайският национализъм“ и „китайският либерализъм“ къде е мястото и ролята на третото идейно течение – „новите леви“? За да разберем това, първото нещо, което е необходимо, е да очертаем различията между последното и „китайския национализъм“ като „лявонационалистически комплекс“. „Лявото“ като идейна тенденция и политическа платформа има най-силна позиция в предходния период, когато то е представено чрез маоистката парадигма. В хода на соцалистическото строителство в рамките на модела на държавния социализъм съществува непрекратяваща се борба между тогавашното „ляво“ в маоистки контур и „умереното крило“ в ККП в лицето на такива фигури като Чжоу Енлай, Лю Шаоци, Дън Сяопин и т.н. По-късно именно „умереното течение“ „ражда“ „китайския национализъм“, макар че там присъства и „левият момент“. Но в известна степен то може да бъде „обвинено“ и за това, че е „майка“ на „китайския либерализъм“ при условие, че „бащата“ може да бъде потърсен някъде на Запад.

Това което определено характеризира „лявото“ в Китай е последователното, разбиране за равенството. Но в предходния период на държавния социализъм понякога се стига до екстремните форми на грубата уравниловка, проявила се в периодите на „Големия скок“ и „Културната революция“. И в случая става дума не просто за възгледите на Мао Дзъдун. А за това, че той е изразител на вижданията на значими селски маси, традиционно живеещи в земеделски общини и носители на стремежите на т.нар. „архаичен селски комунизъм“. В относително неизяснената и до днес напълно идейна парадигма на последния може да се отбележи, че до голяма степен вижданията за равенство и социалната справедливост се покриват с „грубата уровниловка“. Принципиално погледнато в това няма нищо страшно.То е част от неизбежните, особено за доиндустриалните общества, какво е КНР в една немалка част почти до края на 60-те години на ХХ век, състояния. Последните са известни под термина „левичарство“. Във времето е възможно да се преодолеят, но е възможно и да окажат при определени обстоятелства силни негативни въздействия.

Така или иначе след като хаоса, турбуленцията на „Културната революция“ създава трайни негативни нагласи сред ключови социални слоеве и професионални групи на китайското общество „лявото“ след смъртта на Мао Дзъдун най-малко в маоистката си парадигма отстъпва на заден план. Ръководството на ККП и страната преминава в ръцете на умереното крило – прагматиците като Дън Сяопин, които предпочитат да балансират в първото десетилетие на реформите между „китайския национализъм“ и „китайския либерализъм“. За това те напълно заслужено са наречени от редица изследователи „конфуцианците“.

Но както вече бе казано по-горе реформите създават условия не просто за задълбочаване на различията в доходите, корупция, значими обществени диспропорции и социален дисбаланс. На фона на нерядко демонстративния показ на охолен живот от страна на новите капиталисти или на представители на висшата администрация започва разпространение на вълни от чувство за социална несправедливост. В редицата случаи на невъобразимо тежки условия на труд и живот, особено на идващите от провинцията за работа в големите градове, „подхранван“ от това чувство на социална несправедливост, се ражда социалният протест. Съществува тенденция на непрекъснато увеличаване на броя на социалните протести.

В тези условия необичайно широк обществено-политически резонанс получава случаят с Бо Силай – син на бившия вицепремиер Бо Ибо. Бо Силай е бивш ръководител на партийната организацията на Чунцин, който създава т.нар. „Чунцински модел на развитие“. Този модел се основава на „три слона“

  • Тежка битка с престъпни структури;

  • Натиск върху бизнеса;

  • Преразпределение на богатството в полза на бедните

На Бо Силай се приписва опит за възраждане на егалитаристката идеология на Мао Дзъдун и създаване на неомаоистки модел. Той провежда масови кампании за пеене на „червени песни“ от революционното минало под лозунга „Пей червено, бий по черното“. Действително се смята, че нанесените удари по „черните сили“ на мафията, натиска върху местните богаташи и частична конфискация и преразпределение на богатства в полза на бедните, създава значителна популярност на Бо Силай. Даже редица членове на висшето ръководство на страната и ККП посещават Чунцин с цел да подкрепят Бо.

Фактически „случаят Бо Силай“ става израз на очаквания в китайското общество за появата на лидер с “твърда ръка”, който да е в състояние да установи едно по-високо равнище на социална справедливост. Бо Силай определено се опитва да си проправи път „нагоре“ в Политбюро чрез отговор на такива настроения. Но явно сред китайския елит възобладава виждането, че лидер с “желязна ръка” може да унищожи крехкия консенсус, построен на балансиране на интересите на различни групи. Възходът на такъв лидер, налагащ лична воля вместо „съчетаване на интересите“, явно не се смята за приемливо сред висшето ръководство на ККП и КНР. Бо Силай е обвинен в корупция и даден под съд, а неговата съпруга даже е осъдена на смърт с отлагане на наказанието за убийството на британски бизнесмен. И макар „случаят Бо Силай“ да е закрит, пред китайското общество остава нерешен въпросът да се търси повече социална справедливост в развитието на страната. В този смисъл „случаят Бо Силай“ демонстрира не просто определена тенденция, но е и своебразен сигнал.

Именно това определя факта, че се наблюдава тенденция на нарастване на влиянието на „новите леви“ в КНР, включително сред студентските маси. Засега се смята, че идейно-теоретически „новите леви“ все още не могат да се сравняват нито с „либерализма“, който има зад гърба си няколко века история на Запад, нито с „национализма“, който в известен смисъл днес играе ролята на държавна идеология.

Но под натиска на социалната проблематика още в началото на първото десетилетие на ХХI век се наблюдава корекция на идеологическата, политическата и социалната линия в Китай. Така например още на III пленум на ЦК на ККП след XVI конгрес се издига положението, че в центъра на политиката е човекът. Днес след проведения през ноември 2012 г. ХVIII конгрес на Китайската комунистическа партия, на който бе избрано ново ръководство начело със Си Цзинпин, социалните въпроси се ползват с най-сериозно внимание.

Следва също така да се каже, че „израстването“ на КНР като геоикономическа сила през XXI век го изправи и пред нови геополитически предизвикателства. Днес редица международни наблюдатели и политически изследователи отбелязват, че Китай и САЩ влизат в конфликтни взаимоотношения. Последните бяха наречени „Облачна война“(на английски език – “Cloudy War”, използвайки като основа модела на наименование на английски език на „Студената война“ – на английски език “Cold War”). В случая явно Китай започва да се чувствува обект на организационно-психологическа и информационна война, такава, каквато навремето бе водена срещу СССР и социалистическите страни от Източна Европа. В тази връзка съвсем не са случайни изказванията на новия Генерален секретар на ККП Си Цзинпин, че той в никакъв случай и никога няма да стане „втори Михаил Горбачов“.

В международната преса(Вж. New York Times, August 19, 2013, по http://www.nytimes.com/2013/08/20/world/asia/chinas-new-leadership-takes-hard-line-in-secret-memo.html?pagewanted=all&_r=0 ) излезе информация, че по цял Китай се провеждат събрания на ККП, където партийните членове се запознават с Документ №9, който е под грифа „За служебно ползване“. В този документ се описват 7-те злини, т.е. седемте идеологически комплекса, чрез които се води атаката в рамките на организационно-психологическата и информационната война. Сред тези „Седем злини“ се изброяват следните:

  • Западният тип конституционна демокрация;

  • „Универсалните ценности на човешките права“;

  • Инспирираните от Запада идеи за независимостта на медиите;

  • Също така идващата от Запада идея за „гражданско участие“ и т.нар. „гражданско общество“;

  • Ултрапазарните идеи на „неолиберализма“;

  • „Националният нихилизъм“;

  • Критиката на травматичното минало на ККП(пак там).

„Западни сили, враждебни на Китай и дисиденти в страната продължават постоянно да проникват в идеологическата сфера“ – предупреждава Документ №9. Във връзка с този документ професор Сяо от Шанхайския Свободен университет коментира, че „сега левите се чувстват много развълнувани и въодушевени, докато либералите са много обезкуражени и недоволни“.(пак там).

Тези нови тенденции определено сближават официалните позиции на КНР и ККП с тези на „новите леви“ без естествено да се смята, че ще има в близко бъдеще някакво сливане и покритие между тях. Не бива да се забравя, че базовата идейна платформа, към която е най-близко ръководството на ККП и страната, продължава да бъде тази на „китайския национализъм“.

Вместо заключение: Опит за оценка на „потока на развитие на обществената мисъл“ в КНР и неговите взаимодействия със съществуващата обществено-политическа парадигма

В заключение ще кажем, че без познаване на динамиката на идеите в китайското общество трудно биха могли да бъдат разбрани конкретните политики, действия и социално-икономическо развитие на тази гигантска страна-континент.

Тази идейна динамика и нейните взаимодействия с държавата, политическите сили, социалните групи, слоеве и класи, както и обществото като цяло демонстрира някои интересни моменти, които ще се опитаме да обобщим:

  • В рамките на реформения период фактически в КНР се създава обстановка на най-широк идеен плурализъм. Последният явно се разглежда като необходимо явление, което е нужно за да изкристализират нови пътища и насоки на развитие. Тези насоки да не бъдат просто наложени на обществото, а то самото в дебати и дискусии да осмисли какво и как да се прави за постигането на действително обществено развитие;

  • Този идеен плурализъм, обаче, не се трасформира в политически такъв.Запазен е базовият политически контур, създаден в рамките на обществото на т.нар. „държавен социализъм“. Това навярно се вижда като и действително се превръща във важен фактор Китайската народна република да не изпадне в ситуация на държавно-обществен разпад и/или социално-икономическа срив или още по-лошо – катастрофа, както стана при провеждането на промени в СССР, Югославия, ЧССР и някои други страни от Източна Европа. Казано по друг начин, ръководството на страната тръгва към реформи на социално-икономическата система без да използва политически и идеен радикализъм. Фактически то се придържа към традиционния принцип, издигнат още от Конфуций, да не се допуска „хаос в Поднебесната“. От такава гледна точка, сменящите се генерации на ръководството на ККП и КНР от Дън Сяопин до днес, определено могат да бъдат наречени „конфуцианци“, каквото наименование се използва от редица изследователи и коментатори по света;

  • Въз основа на гореказаното може да се направи извод, че в ръководните кръгове на ККП и КНР се придържат към курса на поддръжка не толкова на политически плурализъм в мащаба на обществото, колкото на такъв в рамките на елита. Подобен модел на политически плурализъм търси консенсус и баланс между различни идейни и властови групи и течения в своите рамки. Стремежът е да не се позволява налагането на авторитарен тип личност или доминираща сила, склонни да прибягват към репресивни мерки спрямо несъгласните с тях, каквато практика е съществувала в партийното минало. Създаването на такъв вътрешно-партиен и вътрешно-политически консенсус вероятно се смята за най-важно условие за формиране на политическа стабилност на китайското общество. Доколко този модел ще се окаже успешен в перспектива ще покаже бъдещето.

Автор: Проф. дфн Нако Стефанов, 16.02.2014 г.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: