Особенности на организацията на управляващия елит в Китай. Руско-Китайските икономически отношения през призмата на руски иследователи

Резюме:

В курсовата си работа представям руската гледна точка вършу руско-китайските икономически отношения, но на моменти не се ограничавам само до икономически отношения.

Целта на дадения материал е да бъдат разгледани и анализирани допирните точки между РФ и КНР, да се разгледат тяхните общи интереси и противоречия. Но за целта първо се опитах да представя философията на управление на китайски елит.

 

Ключови термини

РКО (руско-китайски отношения), МВФ (Международен валутен фонд), ШОС (Шанхайска организация за сътрудничество), СТО (Стетовна търговска организация), ОДКС (организация на договора за колективна безопастност), Джуннанхай, БРИКС, „големите страни от нов тип“ (新型大国关系), „мека сила“ (soft power, 软实力), „периферна“ дипломация (周边外交), „стремление към единство при съхранинието на разногласията“ (求同存异), „всеобхващащо партньорство“ (всеобъемлющее партнерство, 全面), „енергиина общност “ (能源共同体), „свободата на слово/ лексическото право“ („лексическое право“ 话语权).

 

Въведение

Като руски възпитанник, който в момента следва китаистика, за мен бяха изключително интересни руско-китайските взаимоотношения, за това реших курсовата ми работа да бъде на тази тема. Но в резултат на всичките материали, които аз прочетох, изведнъж, на пръв план в моята курсова работа застана управленческия елит в Китай и Русия, реших да премахна информацията за този на Русия, но все пак да оставя тази за КНР. Според мен няма как да разгледаме чисто икономическите отношения между две или повече страни без да обърнем внимание на тяхното управление. Силно ме впечатлиха две неща: непоколебимата вяра на политическия елит във величието на Китай и системата, която задължава управляващите да бъдат високообразовани хора. Защото за съжаление в повечето случай на много места път се дава не на добрите, а на удобните хора, които често са некъдърни.

За постигане на поставените цели дадената разработка е структурирана в няколко раздела, а именно:

  • Философия на управляващия елит в Китай;
  • Характеристики на китайското управление през вековете;
  • Отношения между отделните кланове в китайския политически елит;
  • Стратегии на КНР за повишаване на икономическия и социален потенциал;
  • Основи на руско-китайското партньорство;
  • Резултати на руско-китайското партньорство.

.

Ключови методологически подходи използвани в дадената работа са:

  • Системният подход, съгласно който всяка от изследваните страни се вижда като система, съставена от взаимносвързани компоненти, действащи като едно цяло;
  • Геополитически и геоикономически подходи – последните разглеждат политическите и икономическите отношения през призмата на конкретната специфика на формираната географско-природна среда, създаваща уникални формати на взаимодействия;
  • Исторически подход, изхождащ от презумпцията, че обектът не може да бъде разбран ако не го анализираме в исторически план, т.е. как се е развивал във времето и пространството.

 

„Различните истории и култури понякога стигат до различни заключения. Аз не винаги съм съгласен с китайската гледна точка. Не е възможно и всеки читател да се съгласи с нея. Но е необходимо тя да бъде разбрана, тъй като Китай ще играе огромна роля в света през XXI век.“ – Хенри Кисинджър „За Китай“ стр.12

 

Независимо от социалистическата революция през 1949 г., няма как да не отбележим уникалната особеност на правещата елита в Китай за устойчиво развитие, която датира от преди две хиляди години. Друга особеност на организацията на властта е, че неин основен принцип е ясната позиция по отношение на традиционните ценности на китайската цивилизация. Т.е. Китай е цивилизация, която се представя като държава. Основни базови ценности са: уважение към по възрастните, признаване на особеностите на йерархията и непоколебимата вяра във величието на Китай, способността да се радваш на по-малкото, дисциплинираност и организираност, етичните норми на конфуцианството, силното изразено чувството за дълг, преданост към семейството, готовност за труд, висока трудова етика, и не на последно място е стремежът към по-добър икономически и социален статус посредством упорен труд. Всички тези ценности, които са залегнали в основата на конфуциевата философия, доаизма и легизма, отразени във властовата система на управляващия елит са превърнати в системообразуващи принципи на управленческата система на Китай.

Най-важните принципи са:

  • Неизбежност и целесъобразност на вертикалната политическа йерархия, в рамките на която всеки изпълнява своята мисия /бащата трябва да бъде баща, а синът – син, Конфуций/; признава се елитарното управление;
  • Понятието „Манна небесна” за първото лице на държавата, в смисъл, че това се случва в резултат на неговите изключителни качества;
  • Меритократическа система за кариерен ръст, основана на култа към знанието. Която казва, че управлението трябва да се извършва от високообразовани хора. Тази система датира от IVв.пр.н.е., когато е налице култът към закона и равенството на всички пред Закона и Небесния син /императора/, вследствие на което в Китай се раздават титли не по наследство, а по реални заслуги, което дава възможност на всеки обикновен човек да стигне до поста на министър;
  • Стабилност при предаването на властта от старото поколение на техните приемници, основано на съгласувания;

От изброените принципи, може да кажем, че „фирмено” за Китай е преди всичко използването на сложна система от изпити /литературен китайски език и етика/ при подбора на управляващи. Която система за първи път започва да се прилага от императора Суй през VII век и съществува до 1905 г. и до днес има силно влияние. Целта на тези изпити е да сформира понятието за добродетел и важността на добродетелите и морала за формиране на правилно управление. Централизираната изпитна система става важен фактор за вертикалната социална мобилност. На теория до изпит се допуска всеки възрастен мъж, независимо от финансовото му състояние и социалния статус.

Не по-малко интересен е и алгоритъма за приемане и предаване на властта. Първото лице на Китай може да заема този пост само в продължение на десет години, само за два мандата и няма шанс повече да се върне на върха на политическия Олимп.

Стабилната и ясна регламентация на системата за ротация на кадрите я прави предсказуема. Наблюдатели твърдят, че от днес може да се каже кой ще бъде на власт през 2022 година, това са два човека родени през 1963 г., които през 2022 г. ще станат членове на Постоянния комитет на политбюрото на ЦК на КПК, а през 2023 г. един от тях ще стане Председател на КНР и премиер-министър. Към момента те ръководят съответно североизточната провинция на Китай и един от мегаполисите на Китай с почти 50 милиона жители.

Характерно за Китай е, че всестранна подготовка преминават не само кандидати за висши постове, но и всички низши чиновници. С подбор на кадри се занимават: партийната школа при ЦК на КПК, Държавната административна академия, Централната академия на националностите, Военната академия на Китай, Академията за национална отбрана НОАК и много други. Като цяло Института на държавните служители е основна част от обществената система на управление на Китай. Не по-маловажна е и практиката на териториалната ротация. В Китай столетия е било забранено да се назначават чиновници в неговите родните места или в населеното място, от където е неговата съпруга.

Основен източник на кадри безспорно е партийният апарат. Но трябва да отбележа, че този процес е достатъчно прозрачен, защото държавен или партиен пост може да се заема от човек независимо от неговия произход, водещият фактор при избора е качеството на образованието му и показаните резултати от неговата досегашна работа.

В политическият живот на страната не участват представители на армията и бизнеса. За първите в Китай се казва: „партията командва пушката, а не пушката партията”. А за бизнеса се казва, че му липсва политически опит.

Политически Олимп на КПК и КНР е Постоянният комитет на политбюрото на ЦК на КПК – изключително затворен орган, които включва във себе си висшето ръководство на КНР и КПК и известен с това, че неговите решения се приемат с консенсус. Членовете на Постоянният комитет се утвърждават от ЦК на КПК.

Следващият кръг на властта е ежегодният Пленум на ЦК, в който участват 350 човека, това са най-влиятелните партийни чиновници. В рамките на Пленума, тесен кръг от китайските ръководители приемат всички важни решения, които впоследствие се обсъждат и приемат на по-публични мероприятия, такива като ежегодните сесии на китайските народни представители. Най-значимите, стратегическите решения за страната се приемат веднъж на пет години на Конгреса на КПК.

Модернизацията на Китай започва от „горе”. Архитектът на модерен Китай е Дън Сяопин (邓小平). Който в края на 70-те години предлага идеята си за „четири модернизации”, това са реформи в селското стопанство, промишлеността, науката и технологиите, отбраната. Той предлага провеждането на реформи да става при използването на пазарните механизми в рамката на социалистическото държавно устройство. Едни от основните причини за новия курс на страната са: „големият скок” /1958-1962/, т.е. индустриализациата на страната / към 1978 г. промишлеността на КНР достига 50 % от БВП/ не променя статуса на Китай, като една от най-бедните страни в света; „културната революция” /1966-1976/, която нанася съкрушителни удари на културното наследство на страната, а цвета на нацията е подвергната на репресии; успеха на „азиатските тигри”.

След смъртта на Мао Дзъдун (毛泽东) страната застава на пътя на реформите, и цялото общество се обединява около идеята за прагматично икономическо развитие и повишаване качеството на живот на хората, следвайки линията на Дън Сяопин. Негова е основната идея, че „да бъдеш богат, не е лошо”. А принципната особеност на китайската модернизация става нейният еволюционен характер, който отлично се формулира от Дън Сяопин: „Като минаваш реката, усещаш каманите”.

Реформите водят и до съществени промени в държавния апарат, който се обновява с млади високообразовани специалисти. В периода 1980-1986 г. от своите длъжности са се лишили около 1,4 милиона стари партийци, които са дошли в КПК още през 1949 г. на тяхно място са назначени 470 хиляди млади специалисти. Този процес в никакъв случай не може да се нарече лесен и безпрепятствен. Независимо от широката обществена подкрепа, която получават идеите на Дън Сяопин, в редовете на партията има сериозна съпротива /ареста през 1976 г. на „бандата на четиримата” и отстраняването на Хуа Гуофън (华国锋), Джао Дзъян (赵紫阳), масовите протести на площада Тянамин през май-юни 1989 г./ и това става сериезно изпитание за устойчивостта на политическата система на КНР.

Предаването на властта през 2002 г. от третото на четвъртото поколение и от четвъртото на петото поколение минава безконфликтно. Което в никакъв случай не означава, че политическото ръководство на КНР е монолитно и лишено от вътрешни противоречия. Мирната транслация на властта през 2002 и 2013 години не отменя съществените различия в позициите на различните политически елити. Това са както „наследниците” и „комсомолците”, така и „шанхайци” и „пекинци”.

Дзян Дзъмин (江泽明), който е начело на КНР през 1989-2002 г. формира лозунгите: „ИДТИ ВОВНЕ” и „ПРИГЛАШАЕМ ПРИХОДИТЬ”. Това е ориентиране към външно икономическа експансия и индустриализация за сметка на селското стопанство. Стратегията на глобална външна икономическа инвазия защитава интересите на по-развитите икономически региони. Докато развитието на вътрешността е била за него по-незначителна, трудоемка и непривлекателна идея, която изисква гигантски инвестиции и много време. За да бъде реализирана идеята „ИДТИ ВОВНЕ” се използва специфичен икономически модел на ръст, който се основава на максимални инвестиции в основен капитал, форсиране на разширено експортно производство, извземане на средства от селското стопанство, използване на евтина работна ръка, ограничаване на разходите за образование, здравеопазване, социална дейност. Тази стратегия дава възможност на Китай съществено да увеличи икономическия си потенциал и да заеме второ място в света, като най-развита икономика. Но тук трябва да отбележа и последствията от тази стратегия, а те са: „прегряване” на икономиката, формирането на сериозно социално напрежение, ръст на бюрокрацията и корупцията, все по-голяма регионална независимост, все по-голяма става пропастта между града и селото. В Китай всяка година се провеждат повече от 80 000 обществени протеста.

В началото на 2000 година на власт идва Ху Дзинтао (胡锦涛), който издига концепцията за „хармонизацията” като балансиран подход в икономическото развитие на страната и мерки за подобряване на развитието на селското стопанство. В китайските села живее 2/3 от населението на страната, а техният дял в БВП е едва 14 %. Тогава се признава необходимостта да се ограничи индустриализацията за сметка на селото и да се призове градовете и промишлеността да помогнат на селското стопанство.

С цел социално-политическата стабилност в страната на XVII Конгрес на КПК през 2007 г., ръководството на страната поема път към социално- ориетирана държавна политика и преход от теорията на ОПЕРЕЖАЮЩЕГО ОБОГОЩЕНИЯ, когато изгода от реформите получават само определена прослойка на обществото, към „социална хармония” , изразена в теорията за балансирано съвместно развитие, при което има изгода за всички.

Но на тази нова линия се противопоставя „шанхайския клан” на Дзян Дзъмин. Тази борба продължава и до днес. Шанхайският клан подкрепя ускорените икономически темпове на развитие, флагман на който е Шанхай. А пекинският клан споделя тезата, че в страна може да започне революция, вследствие на все по-голямото неравенство между все по-богатите градове и все по-бедното село.

След постепенното изблъскване на представителите на шанхайския клан от висшите ешалони на властта, „пекинците” поемат курс за мащабни промени и реформи. Които промени и реформи включват в себе си забавяне на икономическия растеж на страната и държавна поддръжка на селото. Този план предполага да доведе до разширяване на средната класа, субсидиране на малкия бизнес, увеличаване на разходите за социална политика, създаването към 2020 година на пенсионна система, която да включва както градовете, така и селата. Тези стъпки означават, че Китай преминава към нова стратегия за устойчиво развитие, която се основава на баланса между външно-икономическата експанзия и социално-икономическото развитие на страната.

В основата на руско-китайското партньорство лежи техния курс към провеждането на самостоятелна и многовекторна външна политика. При което и дветте страни оставят пълен простор за маневриране на всички други направляния на своята външна политика.

При настоящата политическа ситуация на Русия са и необходими не просто хубави, а образцови отношения с Китай, който заема второ място по икономика в света и е привилегирован член на водещи световни организации (СБ ООН, „Двадцатка“, СТО, МВФ и Световната банка).

За Китай партньорството с Русия е важно порави следните фактори:

1) Безконфликтните отношения с Русия – са традиционен „коз“ в дипломацията на КНР, който се използва при преговори със Западни страни и е гаранция за провеждане на независима и самостоятелна външна политика от Джуннанхай (中南海). На състоялия се през ноември 2012 г. XVIII конгрес на КПК отношенията между „големите страни от нов тип“ (新型大国关系) бяха отнесени към най-важните външнополитически приоритети, а повреме на своята първа визита в Русия през март 2013 г. Си Дзинпин (习近平) предлага взаимодействията между Китай и Русия да се разглеждат като образец на образцови отношения от подобен тип. Очевидно е, че стабилното развитие на стратегическото партньорство със северната съседка има много важно значение за Китай, и от гледна точка на реализацията на ресурсите на така наречената „мека сила“ (软实力), която получава сериозно внимание от ръководството на КНР през последните години. [3]

2) Ситуацията на северната граница на КНР драстично се отличава от обостраните през последните години гранични и териториални спорове с Япония, страните на ЮИА и Индия. Във връзка с това руско-китайските отношения могат да се превърнат в етанол при реализацията на така наречената „периферна“ дипломация (周边外交) , която е разгледана като външнополитически приоритет на вече упоменатия конгрес.

3) За Китай, Русия е най-важния източник на някои товари, придобиването на които от руги държави е съпроводено от значителни тредности. Освен това, шестгодишната пауза при закупката на руско въоражение от страна на Китай не са поставили руския ОПК на колена – руската военна техника има голямо търсене в много държави, към които приспадат и страните, с които КНР има спорове относно границите (Индия, Виетнам).

И двете страни имат общи интереси и се придържат към сходни позиции по отношение на широк кръг от международните проблеми (многополярността и полицентричността на света, внимателното отношение към хуманитарните проблеми на страни и региони). Интересно е, че през 2011 г. при гласуването в ООН на резолюцията относло Либия руско-китайският тандем демонстрира по голямо единство, от колкото общата позиция на руското правителство по това време.

Русия и Китай са създали съвместни механизми за решаване на международни проблеми и често представят общи глобални инициативи. Основната многостранна регионална площадка е ШОС, от 2002 г. действа нейната регионална антитерористична структура. Очаква се подобна роля, но вече в глобален план да играе БРИКС.

Не по-малко важно за двустранния диалог е уважителното отношение към несъвпадащите базови национални интереси и принципите на външна политика един на друг (реинтегралните тенденции на постсъветското пространство, позицията относно Абхазия и Северна Осетия, проблема с Тайван, Тибет и Синдзян). Подобна ситоация, характеризувана с формулата „стремление към единство при съхранинието на разногласията“ (求同存异), традиционно намира позитивна оценка от страна на китайските дипломати.

Всеки от ръководителите и на двете страни се стреми да започне с нов важен ход в развитието на руско-китайските отношения. През 2001 г. (година след като В.В. Путен поема длъжността на президент на РФ) се състои подписването на „Договора за добросъседство, дружба и сътрудничество между КНР и РФ“ (Договор о добрососедстве, дружбе и сотрудничестве между РФ и КНР) и е създадена ШОС. Новия прецедател на КНР Ху Дзинтао (胡锦涛) избира Русия за своята първа задгранична визита. Тази традиция продължават и Д. Медведев, и В. Путин и Си Дзинпин. При което, по време на визитата си през 2013 г. Си Дзинпин характеризира двустранните отношения като най-важно стратегическо партньорство.

Несъмненно е, че Русия влиза в групата на най-приоритетните партньори за Китай, едновременно явявайки се като голяма държава и държава съседка. През 2010 г. по предложение на Китай РКО се характеризират при помоща на нова формула – всестранно стратегическо партньорство, което е резултат от анализа на новите тенденции в двустранните отношения: развитието на „дипломатически тандеми“, повишаването на ролята на икономическо сътрудничество, институционализацията на междурегионалните връзки, нагаждането на отбранителното сътрудничество. Терминът „всестранни отношения“ (всесторонние отношения), който е калка на широко разпространения английски термин comprehensive, за първи път е използван през 2001 г. при характеризирането на китайско-европейските отношения, а при китайско-американските отношения широко започват да го използват през 2009г. [2]

През 2013 г. от страна на Русия започва да се използва термина „всеобхващащо партньорство“ (всеобъемлющее партнерство), като вариант на превод на китайския термин 全面. Смята се, че това демонстрира определена степен на непоследователност от страната на МВР на Русия в осмислянето на перспективите на руско-китайските взаимодействия. И вси пак дадената формулировка указва преход към оптимизацията на запунатото през 1996 г. стратегическо партньорство, основано на съвпадения в стратегическите цели, наличието на широк кръг от общи интереси и сходства в позициите по редица от международните въпроси.

През 2008 г. след разграничителните работи, окончателно бяха определени границите между КНР и РФ, което устрани на големия фактор, които би могъл да предизвика обострение между двете страни. Година след това в Екатеринбург се състоя пилотния конгрес на БРИКС, които след встъпването на Русия в СТО може да се превърне в мощен фактор при защитата на интересите на развиващите се страни при разработката на справедливи условия на световна търговия. През 2008 г. обемът на двустранната търговия за първи път преодолява планката от 50 млрд. Долара. Русия започва да се превръща в един от най-перспективните партньори за Пекин в сферата на нефто-газовото сътрудничество. Подписва се „Програма за сътрудничество между регионите на Далечния Изкок и Източен Сибир на РФ и Северно-изтока на КНР за 2009-2018 гг.“ (Программа сотрудничества между регионами Дальнего Востока и Восточной Сибири РФ и Северо-Востока КНР на 2009-2018 гг.). По отношение на развитието на науката, културата и образованието през 2006 г. се стартират „прекрестные Годы стран“, а през 2007 г. в руските висши учебни заведения започва да отваря вратите си Институт Конфуций.

Сключеният през 2001 г. договор за двадесет години продължава да е институционна основа за руско-китайските отношения. В момента теке реализацията на третия план за действие по него за периода 2013-2016 гг. Първо място в списъка на приоритетие заема проблема по балансиране и хармонизация на количествените и качествените характеристики на икономическото сътрудничество. Страните планраха да доведат обема на двустранната търговия през 2015 г. до 100 млрд. долара, а към 2020 г. до 200 млрд. долара. Както и в предишния период (2009-2012 гг.), енергетическото сътрудничество продължава да е един от приоритетите на двустранното икономическо взаимодействие.

Страните направиха обещание да разширят сферата за използване на националните си валути в рамките на двустранната търговия и извън нея, в областите на директни инвестиции и даването на кредити. В предложената от китайският учен Ли Син схема московския, шаншайския и хонгконгския финансови центрове могат да създадът механизъм за всеобхватно неконкурентно сътрудничество, които да е удачно допълнение към вече съществуващите механизми на финансово сътрудничество. В перспектива това би дало възможност на Русия пълноценно да участва в работата на Азиятската банка.[4]

Показателят от 200 млрд. долара би трябвало да изведе Русия в отбора на водещите икономически партньори на КНР, но сам по себе си той не е гаранция за дивесрификацията на структурата на товарооборота и повишинието на обема на руския експорт на продукция с висок дял на добавена стйност. Следва да се отбележи, че прогнозите на многочислени експертипреди началото на конгреса през 2013 г. преди всичко се касаеха разширяването на енергетическото сътрудничество. Китайската страна традиционно настоява РФ да признае факта, че пазара на Поднебесната е най-обемния и перспективния за експорта на руските енергоресурси. Правеха се прогнози относно необходимоста да се доведе обема на доставяната нефт до 50 млн. тона за година, стоитерството на още един трансграничен нефтопровод като допълнение към създадения през 2010 г. Сквородино – Дацин.

Основание за задълбочаване на енергийното сътрудничество от страна на Русия – е геополитическата уязвимост на западните маршрути, свързана с позицията на страните-транзитьори. За Китай това е ръста на енергоупотребата във връзка с ускорението на икономическото развитие.

Въпреки че енергосектора оказва позитивно влияние на хармонизацията на структурата на руско-китайските отношения, за него е характерна липсата на баланс. Понеже доставките на суровини преобладават над по-съвременните форми на сътрудничество, а също така при тях доминира навързаната от Китай модел на ценообразуване.

През 2011 г. е подписана „Сианската инициатива“, която дава старт на Енергетическия клуб на ШОС. В последно време в Китай се състоят дискусии относно създаването на „енергиина общност “ (能源共同体), което в още по-голяма степен ще институциализира зависимостта на Русия от Китай.

Централна Азия е единственият регион, в който интересите на Русия и Китай могат да си противоречат. От една страна Русия не иска да си отива от постсъветското пространство, а от друга страна – дадения регион е ключов в китайската концепция за периферна дипломация. До разногласия могат да доведат конкуренцията между руските и китайските многостранни структури, руските и централно-азиатските енергийни пректи, разногласия в проектите с финансово взаимодействие.

 

Указаните по-горе тенденции ни позволяват да формулираме следните изводи:

  • Характерът на руско-китайските взаимоотношения показва високия статус и на двете страни в структурата на външнополитическите приоритети една на друга. А заедно с това в тези отношения, поне за сега в по-голяма степен, се проявява „свободата на слово/ лексическото право“ („лексическое право“ 话语权) на Пекин: Китай формулира, а Русия признава неговите инициативи в развитието на двустранното пратньорство. Москва би следвало да разработи собственна концепция на всеобхващащото стратегическо партньорство, която детайлно да разкрива принципите на всеобхватността и справедливоста в енергииното сътрудничество, ролята и статуса на граничните региони в двустранните отношения. Основата за източната енергийна стратегия на Русия трябва да станат диверсификацията на енергопотоците, повишението на добавената стойност на своя енергоекспорт, по-активно внедряване на китайския downstream, а също така намаляване на екологичните рискове.
  • От значително преосмисляне се нуждае „големият“ руско-китайски договор. При разработката на заключителния план по неговата реализация след 2017 г. следва да се отдели особенно внимание на провеждането на диалог за неговото обновяване и оптимизация. В него трябва да се включи член, в който и двете страни да посочват, че нямат териториални претенции една към друга.
  • В Централно-азиятския регион Русия следва едновременно с активното си участие в работата на ШОС да се съсредоточи върху реализацията на „своите“ интеграционни проекти, максимално да конкретизира дейността на ОДКС, развитието на многостепенната икономическа интеграция, стремежа да изработва правила и механизми в сферата на енертетиката. При отчитането на интереса на Китай към идеите за интеграция на енергийната сфера следва да се създаде постоянно действащ многостраннен диалогов механизъм с участието на основни производители и транзитьори на подобни суровини.

 

Използвана литература:

  1. Хенри Кисинджър – „За Китай“
  2. Гаман-Голутвина Оксана Викторовна – эксклюзивное интервью с А. Мельниковым
  3. Вагас Льоса А. 2006 „Популизма возвращается?// Россия в глобальной политике.“
  4. Гаман-Голутвина О. 2006г. Политические элиты России: вехи исторической эволюции.
  5. Гаман-Голутвина О. 2006г. Российский парламентаризм в исторической ретроспективе и сравнительной перспективе.
  6. Гаман-Голутвина О. 2006г. Российский парламентаризм: историческая традиция и персональный состов депутатского корпуса.
  7. Кара-Мурза А. 1995г. „Новое варварство“ как проблема российской цивилизации
  8. Корсун В.А. 2011г. Правящая элита современного Китая: тенденции модернизации и архаизации. // Элиты стран востока.
  9. Нако Стефанов и Аксиния Колева 2015г. Китай: социално-икономическо развитие от древността до днес.
  10. Сун Тао. Выступление на конференции „Ситуация в Европе и китайско-европейские отношения.“
  11. Тимофеев О.А. 2012г. Американо-китайские отношения на современном этапе: собътия, процессы, тенденции // Современный Китай в системе международных отношений.
  12. Сборник российско-китайских договоров 1949-1999гг.
  13. Мясников, академик РАН 2001г. Мы и Китай: Перспективы стратегического партнерства //Свободная мысль – XXI
  14. Пекинская декларация Российской Федерации и Китайской Народной Республики // Проблемы Дальнега Востока 2000г.
  15. Совместная российско-китайская декларация от 3 сентября 1994 года.
  16. Мясников В. 2001г. О российско-китайских отношениях в XXI веке.
  17. Договор о добрососедстве, дружбе и сотрудничестве между РФ и КНР.
  18. Программа сотрудничества между регионами Дальнего Востока и Восточной Сибири РФ и Северо-Востока КНР 2009-2018 гг.
  19. Мовкебаева Г.А. и Айдарханова Э. Шос и енергетическое сотрудничество стран центральной Азии
  20. Сианьская инициатива: начало энергетического клуба ШОС
  21. Бушуев В.В. – ШОС создает энергетический клуб
  22. М. В. Шевелѐва „ЭНЕРГЕТИЧЕСКИЙ КЛУБ ШАНХАЙСКОЙ ОРГАНИЗАЦИИ
    СОТРУДНИЧЕСТВА И ФОРМИРОВАНИЕ СТРАТЕГИИ
    МНОГОСТОРОННЕГО СОТРУДНИЧЕСТВА
    В СФЕРЕ ЭНЕРГЕТИКИ“
  1. Соловьева Е.В.– Культурное взаимодействие России и Китая
    на современном этапе развития:
    обзор политико-правовых документов
  2. Д.А. Изотов – Сотрудничество российского Дальнего Востока
    со странами Северо-Восточной Азии

Изготвил: Иванка Иванова, II курс, специалност “Китаистика”, кадетра “Езици и култури на Източна Азия”, СУ “Св. Климент Охридски”, 2016г.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: